Мъртъв текст на закон ражда трудови злополуки
Преди дни работничка от казанлъшката оръжейница “Арсенал” загуби част от ръцете си, получи тежки травми по челюстта и гръдния кош. Доктори във Военномедицинската академия в столицата се борят за живота й. Ще кажете - поредната трудова злополука, лош късмет и т. н.
Можеше ли обаче ужасът да отмине Велинка Димитрова, лошият късмет да не я сполети.
Взривните материали да не избухнат в ръцете й? Вероятно да, ако някой от всичките правителства, здравни и социални министри от 60 г. насам бяха изпълнили разпоредбите на основния трудов закон в държавата - Кодекса на труда. В него има член 286, алинея 1, сътворен от законодателя специално да ограничава продължителността на работа във вредна и опасна среда. Текстът възпроизвежда разпоредба, съществуваща от... 1957 г., според която работодателят е длъжен след определен брой години в рискова среда да премести работника на по-безопасно място за труд.
Текстът на алинея 1 на въпросния чл. 286 императивно гласи: “За работа при особено вредни и опасни за здравето производства и видове работи се определя максимален брой години, след което работникът или служителят задължително се премества на друга подходяща работа.” Алинея 2 допълва: “Списъкът на производствата и видовете работи, както и максималният брой години за работа в тях, се утвърждава от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването и министъра на труда и социалната политика”.
Законодателят е имал предвид, че работата при вредни и опасни за здравето условия (каквито са и условията в оръжейницата “Арсенал” - б. а.) с течение на годините дава отражение върху здравето на работника, дори да са спазени изискванията за безопасност на средата. Затова продължителността на труда в такива условия трябва да се ограничи. Кои условия и видове работа са особено вредни и опасни би трябвало да се определя на основата на медицински критерии за оценка на риска, който включва фактори с неблагоприятно въздействие върху организма на човека по биологичен, токсичен, химичен или друг подобен начин.
Така четат закона и корифеите по трудово право у нас професорите Васил Мръчков, Красимира Средкова и Атанас Василев. Според тяхното тълкуване, публикувано в сборник от коментари по Кодекса на труда, работникът задължително трябва да бъде преместен на друга подходяща работа, след като се е трудил максимален брой години във вредни или опасни условия.
Новото място трябва да съответства на професионалната му квалификация, на здравословното му състояние, на възможностите да изпълнява задълженията си и най-важното - да не съдържа вредностите на предишното работно място. Законът не казва дали тази работа трябва да е в същото предприятие, но това се подразбира. Ако все пак във фирмата няма такова място, шефът трябва да потърси съдействието на държавните органи по труда.
Дотук нещата са ясни, друг е въпросът, че са неизпълними, защото обикновено “друга подходяща работа” няма. И ако работодателят трябва да изпълни закона, няма голям избор - или може да сложи човека на място за трудоустроени, или... да го уволни поради невъзможността да изпълнява възложените му дейности. Така вместо да изпише вежди, шефът трябва да извади очи.
Експертите по трудово право са на мнение, че “при това положение добрата, но практически неизпълнима разпоредба на чл. 286, ал. 1 не е следвало да бъде възпроизвеждана в този й императивен вид”.
За капак ако някой се опита да намери списъка на конкретните видове производства, при които се изисква задължително преместване на работника, ще удари на камък.
По силата на ал. 2 от чл. 286 в този списък трябва да се съдържат и ограниченията за максималния брой години, през които е допустимо да се работи във вредна и опасна среда. Но такъв списък, утвърден от Министерския съвет, няма и никога не е имало.
Така че Велинка Димитрова не е жертва само на случайност и лош шанс, а и на съществуването на един мъртъв текст в Кодекса на труда, който никога не е бил изпълняван. Защото, ако той беше измислен по-умно и приложен в действие, жената вероятно отдавна нямаше да се труди на това работно място. Нямаше да разнася взривоопасни материали на 51 години, нямаше да се спъне (ако това се окаже причината за тежкия инцидент - б. а.).
Иначе виновни наистина няма - тя сама е поискала да продължи работа след пенсия, на което има право, шефът й я оставил да се труди, на което също има право, дори държавата го поощрява за това. Няма списък, който да казва дали в “Арсенал” производствата са опасни.
Има само трудова злополука - една от хилядите.
Източник: Труд